Dostoino Est

от свещеник Марио М. Йонов

Това е последната глава от книгата ми “Живот върху жарава”, която започнах през 2001 година под работното заглавие “Дневникът на един болничен свещеник”. Предстои ми да споделя много специална част от моя живот, а тази глава ще е тежка за написване. Трябваше да минат много месеци след раздялата ми с Нели, за да се реша да седна пред белия лист. Като мотивиращ стимул бе необходимо да предприема пътуване до брега на Черно море, прекосявайки България. Името, паметта и приятелството ми с прекрасната Нели, големият й дух заслужават и ме задължават да направя това.

Нели – N A D A

“Когато стана звездичка, искам да кремирате тялото ми, а ти и брат ми вземете лодка и влезте в морето, извършете молитва и ме отдайте на водата … не искам гроб и суетня около него – аз няма да съм там, а близките ми не желая да се привързват към него … не искам да знам, че някой се е привързал към някакъв гроб и аз да съм причина за това, напълно безсмислено е!”

Съвсем накрая Нели промени решението си и беше погребана в семеен гроб в град София. Решението й беше взето от нея в спокоен дух и емоции и носеше много лични и осъзнати мотиви.

* * *

Морският бряг ме посрещна като родно обиталище, което тихо съществува, независимо къде пребиваваш. То просто е там, с нищо не те заставя и нищо не изисква от теб, а когато те стегне шапката, можеш винаги да приседнеш и да потънеш в безкрайната шир на хоризонта. Мястото, което избрах, бе пусто от хора. От това имах нужда – да бъда сам с морето и неговите вълни, с брега и мислите си, които ту се сипеха като пясък от дланта ми, ту се блъскаха в съзнанието ми, както вълните в пристана. Известно време стоях прав с притворени очи и съществувах със звуците, идващи отвсякъде – писъците на птиците и песента на вълнолома. Миризмата на море просто ме замая. Като жител на голям град, далеч от морето и свикнал само с миризмата на столичните булеварди, сега свежестта на бриза ми се стори тъй живителен и предразполагащ съзнанието към пълно отпускане и отдаване на фантазиите му.

Измина една година от предишното ми гостуване на голямата вода и топлия бряг. На същото място, но много различен, без владеещата ме днес тъга, бях седнал преди година време тук. Тогава мобилният ми телефон затананика със симфонична мелодия, която ме накара да напусна света на мислите. Нели ме търсеше. Усмихнах се. Въпреки разстоянието между нас, винаги, когато не бяхме заедно, не пропускахме да водим телефонни разговори, за да сме отново един до друг. Така ми се искаше да сподели с мен гледката на морето и да поровим като деца в ситния пясък…

- Нелинко, на брега на моренцето съм, чуваш ли, как пляскат вълните?

- Чувам, но нямам сили да му погостувам … тъжно ми е за това!

- Да ти запиша ли малко звук за вкъщи?

- Не! Нищо не може да замени живото общуване с природата и хората, знаеш това!?

Разбирах съжалението й. Чувствах безсилие от невъзможността да променя нещо.

- Настани ли се? Как протича конференцията?

Разказах как съм пътувал и отчасти за битовизмите около това, за което бях тук. Една силна вълна изпрати ситни капчици към лицето ми и аз споделих с Нели това. Тя помълча и сетне сякаш се вдъхнови от представата, че е до мен.

- Можеш да общуваш с морето като с живо създание. То е живо. Изпълнено е с живот и съществува, за да поддържа живота на планетата, но човеците го убиваме с боклуците си, защото не осъзнаваме, че сме свързани с него.

- Така е. Гледам хотелите, как изливат помията си в него, а всички искаме после да се потопим в кристални води … просто някой трябва да спре това безумие. Ако беше днес тук, какво щеше да направиш? Щеше ли да се цопнеш веднага, защото мен ме тегли водата, или щеше да си строиш замъчета от мокър пясък?

- Дедо отче, ти си дечко … нямам сили за такова пътуване и сигурно повече няма да гостувам на моренцето … а какъв валс бих изтанцувала с него, под собствената му музика от вятъра и вълните!? Бих си направила любовна среща с него! Направи си една прекрасна медитация там, където си, още днес. Ако има утре – и утре, направи го и в други ден … можеш да вземаш с пълни шепи от него и то няма да се изчерпи! Можеш да му отдадеш всички ненужни товари от душата си и то ще ги приеме, без да ти вземе пари като психотерапевтите. То е добричко и всеотдайно, само иска правилно отношение от нас … не е ли същото и с Бог?

- С тази разлика, че Бог не се замърсява от нашето мизерничество. То мърси и убива само нас. Бог поруган и оплют не е възможно да бъде!

- И с морето е така!

Малко помълча. Обмисляше нещо.