Старецът

Старият и прегърбен монах постла протъркана черга на камъка пред вратата на манастирския храм. Там асманлъкат беше образувал приятна сянка от листата на лозниците, а гроздовете бяха натежали, напълнени със благ гроздов сок. Стария монах седеше с часове там. Понякога посетители насядваха около него и той събеседваше с тях, а когато беше пусто и само чуруликането на птиците и цвърченето на лястовиците ехтяха сред манастирските стени, прастария инок разтваряше още по-стара от него библия, потъваше в нея, после затваряше и отлиташе някъде към върха на планината, която пазеше спомените на целия му живот – един дълъг човешки живот минал в рамките на монашеската обител. Той можеше да мълчи с дни, а по-мълчалив от него можеше да бъде само гладкия от седене камък, служещ за скамейка. Сам той не знаеше кога точно е роден. Нямало запазени документи за това. Само по предание от отдавна починали монаси се знае неговата история.

Роден бил в многодетно семейство. Още след раждането било видно че бебето не е добре. Лекарите не давали много шансове за оцеляването му. Увили го в овча кожа и оставили бебето, чакайки неговото окончателно притихване. Някога хората не драматизирали смъртта, нито на старите, нито на младите, нито на новородените. Просто приемали раждането, живеенето и смъртта, като един нормален процес с еднакво важно значение – просто случващ се процес. Бебето така и не умирало, оцеляло, но видимо в растежа му се очертавали уродливости. Всичко му било накриво. Главата деформирана. Ръце и крака криви. Гръбнака се изгърбвал. След някакво време го завели на лекар за по-обстойни изследвания. Констатирали разменени вътрешни органи – сърцето при бъбреците, а те някъде, където не им е мястото. Прогнозата била, че това дете няма да доживее юношество. Бог им дал такава рожба. Родителите решили да върнат на Бог изпратеното и те завели обреченото дете и помолили игумена на планинския манастир да приемат там малкия да доживее дните си сред монасите, да умре на свято място, а като благодарност, дарили земя за сеене и жънене. Дали заради дарението или от милосърдие, но момчето заживяло там и повече не видяло своите родители.Оттогава той изпратил много игумени и монаси, но заради уродливия си вид, никога не заемал по-личен пост в иноческата иерархия до ден днешен. Живот тих, скромен, сам по себе си приказен, помнещ войни, царе, комунизма и съвременните процеси ставащи „в мира“, т.е. извън манастирските огради.

Той ме игнорираше, не говореше с мен, не споделяше монашески мъдрости и опит. Разбирах го добре. Май за малко съм тук и после обратно в света, където хорицата са до колене в грях, следвам в столицата, няма да излезе от мен отшелник. Защо да говори с мен? Ще вземе да се сприятелим – ще се привърже към мен – ще вземе да изпита неизпитвани родителски чувства – все подхлъзвания за старата му душа. Имаше и друго случило се не отдавна. Имах послушанието да плевя калдаръмената пътека водеща от масивната входна порта. Приклекнал скубех тревичките. Пипкава и мъчителна задача, но нали това е смисъла от чанча на новобранеца и послушанието на новодошлия в манастира – работа, гърч и шамари по егото до откат. Толкова е общо това и за интерната и армията, но както и да е. По стълбите от към тежката порта се зададе едно русо момиче със шарено сукманче. С едната ръка държеше единия край на роклята, като да не се препъне, а русата и дълга коса се вееше чак до ханша и пъргаво припкаше към мен. Аз се изправих и отърках калните си пръсти в работната престилка и доста изненадан от неочакваното посещение стоях вцепенен.

Аз бях в този манастир, за да размишлявам дали моят живот да премине в монашеско подстрижение, а изведнъж от далечен град идва едно девойче, за да ми се хвърли на врата – това тук изглеждаше възмутително. Игуменът беше на втория кат на манастирския чардак, точно до голямото клепало и камбанките и явно се готвеше да даде сигнал за вечернята молитва. Аз стоях с разперени ръце а момичето висеше на врата ми. Погледите ни с игумена, а после и със стария гърбушко, който се тътреше към схлупената църквица, се срещнаха с взаимно недоумение. Бързо разменихме мисли и пожелания и побързах да я отпратя и вечерта в магерницата или по-точно след вечерята трябваше да се оправдавам пред братята с лъжите: „Амиии, това е моя роднина, братовчедка, която отдавна не съм виждал …. !“ Да ама не. Те мълчаха и от изпиващите погледи си личеше неодобрение, недоверие и калугерски неприязън към светския млад послушник, който дойде от „света“ и света го вика обратно и от такъв кандидат „молитвеник“ няма да излезе. Сигурно са имали право, защото скоро щях да си събера багажа и да поема към София, а русото момиче с красивата рокля на безброй плисета, щеше да стане моя съпруга.

Следпладнешкия припек и тишина правеха всичко в манастира толкова особено и спокойно. Аз боядисвах няколко стари пейки и столове, но не бързах, тихо си напявах църковни тропари, за да не преча на тишината да си е тиха. Изсъхналия и прегърбен старец скатаваше протритото килимче, за да си го постеле на камъка, но на два три метра се спря. Аз се загледах в него и погледа му и видях огромна змия да доближава сивкавия и топъл камък. Беше дълъг и охранен манастирски смок, който от много години се появява по някога около храма построен от Кольо Фичето. Казват че понякога правел опити да влиза по време на Литургията и много хора си тръгвали с уплах, но никой от монасите не смеел да го убие, като някакво суеверие, че може да прокълне обителта. Змията се покачи и няколко пъти се отърка и овъртоли в топлия камък, като демонстрираше жълтия си корем и постепенно се намота като купчина захвърлена прежда. Тя наистина беше голяма, внушителна и вероятно много стара, а гърбушкото цъкна няколко пъти с език – явно това не му се случваше за пръв път – поогледа в едната и другата страна, пак изцъка. Погледна към мен: „Ти за ада мислил ли си?“

Аз повдигнах рамене без да казвам нищо, а той продължи: „ Ето тая баба (змията) в момента блаженства и е в райско състояние … тяяяя, ще да помни прабаба си от рая, дето подлъга глупавите човеци … красавициии, русичкиии, с красиви рокличкиии и хоп се увие на вратлето на диването и хоп, от рая в ада!“ Обърна се, взе една празна кофа и я захлупи върху една саксия с индрише: „А горкото цвете вече е в ада и скоро ще изсъхне без радостта на дъждеца и слънчевите лъчи!“ Обърна се и бавно се отправи към своята килия със скърцащата врата и гръмкото резе.

Утрото в планината е много красиво. Преди утренната молитва, обличах спортен екип и се изнизвах от манастира, по горска пътека водеща още по-на високо към една малка поляна, от която се откриваше прекрасен пейзаж. Аз все още не се бях отказал от бойните изкуства и там старателно правех своите упражнения. В един момент на шпагат, на метри от мен мина игумена, с планинска тояжка и кошница за гъби. Поспря уж да се порадва на изгрева и предстоящия ден, но се намръщи когато ме видя и троснато се скара: „Е, що е туй? Е, що се чекнеш? Малко ли послушание и задачи имаш, а? Е …! Я, я оди за утренята!“ Аз му се поклоних, както си е в залата, взех преднина пред него надолу към малкия страничен вратник, един от няколкото не главни изходи от манастира, някога ползвани за евентуално бягство.

Последно игумена ми се издразни, когато лично приготви гъби за братята и с гордост сервира на братята – вид показно смирение, а аз отказах дори да ги опитам. Манастира беше постничестки, по Атонски устав, а гъбата минаваше за „месна“ храна. Риба се ядяло няколко пъти в годината. За игуменовите гъби се оправдах с рядка алергия и опасност да умра още в магерницата, а игумена се начумери: „Како е туй поколение бре, кекаво, мижаво, рахитясало, алергични към истината, а за простотиите алергии нямате?! Чекнат се кикерат се, а да свършите нещо покрай доматето и картофето – ич ви нема! Градски издънки!“ Не остана доволен, а хора като него не знаят що е доволство. Такива „криви“ хора имаше и в интерната и в казармата, но защо мутрите им помня и имената им помня, а лицата и имената на прекрасни хора в тези институции не помня – избледняха?

Старецът – изгърбения монах – никога не говореше на масата и рядко навън и не показваше гняв, мрачност и тъга да, но не и злоба. Един обед щяхме да дежурим и да приготвим супата ние, но той си седна под лозницата, на любимото килимче, на вековния камък. Отидох при него и се приведох тихо питайки: „ Дядо, обеда за братята да приготвим?!“, а той четеше в библията и не ме погледна, но зачете как Бог премъдро дал по земята да израсте всичко необходимо за човека и от нищо да не е лишен, а аз пак: „ Дядо, какво ще е менюто?“; „Каквото Бог дал, огледай се, мисли, твори – Творец е Бог – Творец бъди и ти!“

Набрах от всичко което ставаше за ядене, като притичвах и питах: „Дядо, това яде ли се или не?“ и той без да гледа: „Яде се, слагай всичко по реда си и запръжка с олийце и брашанце направи, но най-важното да й пееш молитвички, шушни и тропарчета, само от опелото да не думаш, че игумена ще надуши!“

Супата „от каквото дал Бог“ се прие с одобрение. Имаше няколко вида ядливи треви и някакви кисели плодове и лук и подправки, леко сгъстена от запърженото брашно и лъжица кисело мляко във всяка глинена купа, които си бяха собствено произведени и изписани – много красиви паници и чинии имаше и дървени лъжици. Стана прекрасна постна, топла храна, с ухаещ топъл хляб, който правеше целогодишно само един брат – хлебаря на обителта. Той приготвяше и просфорите за литургиите, молебените и петохлебията. Той плетеше и манастирските броеници и дърворезбоваше различни видове просфорници (дървени печати за ритуални хлебчета). Ако има за нещо да съжалявам, това е че не отнесох от там неговия опит, занаят, тайнство и ведра усмивка.

В манастира имах възможността да установя, че навсякъде пълзяха скорпиони. Малки, восъчно-бели и не със силна отрова – от тази на комар за малките, до отровата на пчела за големите (с големина на първата фаланга на палеца). До тогава си мислих за скорпионите като за нещо в Африка и пустините, или някъде по джунглите, но за България за мен беше ново и си признавам беше неприятна изненада.

Наближаваше началото на учебната година и трябваше да се прибирам на университетската скамейка и с тъга го казах на стареца. Той седеше на заветния камък постлан с килимчето, гледаше към върха на планината или може би беше навътре в себе си. Гласът му беше тих и изтощен, сипкав – пресипнал, уравновесен и убедителен. Попита ме: „ Знаеш ли какво е Любовта? Колко разновидности има? Сигурен ли си, че можеш да обичаш, че … ?“, и замълча, отвори старата книга и отзад имаше снимка, чернобяла, на красива жена. Веднага я разпознах защото беше много известна българка. Дълги години тя идвала при стареца всяка седмица в един определен ден и прекарвали в разходки и разговори, понякога тя поседвала да отдъхне на гладкия и стар камък пред вратата на манастирския храм, изшарен и изписан от известни зографи.. Тяхната духовна връзка била най – специалното нещо в живота на монаха. Това продължило много години, до заболяването на тази жена и нейната смърт.

Влакът ме завръщаше към столицата и монотонното му тракане ме унасяше, но мислите за преживяното лято и приказната история на гърбушкото не ме оставяха и аз се усмихнах. Виж го ти, да му се не надяваш, уж няма да доживее юношество, а той дърт на библия. И той душа носел. Сърцето му при бъбреците, а и той любов изпитвал, обичал жена, но виж ти грозноватия му – красива жена го обичала. Аз през цялото време си мислих че чете свещените текстове, че въздиша по Бога, зяпа свещената планина и въздиша, а той преживява отново и отново любовта по красивата жена.

01. 2012 година
свещеник Марио М. Йонов

Posted in Uncategorized | Leave a comment