ЕРОС И ТАНАТОС

За “АРКА” написа болничен свещеник Марио Йонов, България, гр.София

* * *
Беше преди две години, в зимен, делничен ден. Крачех забързан по алеята на гробищния парк, а там беше пълна тишина и стелеща се, лепкава мъгла, която притуряше на студа и пронизваща влага. Тук-там по заскрежените клони прескачаха катерици и тлъсти гарвани гробищари провлачено грачеха. Никакви хора не се виждаха. Пълно мъртвило. Наближавах, вляво от алеята, тътен от удари по земята. Един хилав циганин гробар, с неистови сили блъскаше замръзналата земя и нещо си мърмореше.

Когато го наближих и ме видя, се изправи до пояс потънал в гроба, забърса чело и рече: “Еех, отче, сърца требе да имаме, ама що да са волски !?” Плю си на ръцете и заблъска ледените буци и затананика песен, оставаща зад мен: “Последен танц танцувам с тебе Любима …. Обичам те до туук…”!

В този ден, трябваше да бъда със страдащо за смъртта на сина си семейство – самоубил се след разпаднала се любов – след много седмици на изолация, самонаказване и постепенно самоунищожение с много алкохол и наркотици.

* * *
Има две противоположни човешки душевни (психологически) изживявания, които в своите крайности (патологии) протичат с подобна картина. До безумие влюбеният и тежко, удължено скърбящият не живеят тук и сега. Те са отнесени в миналото или бъдещето, реят се в небесните селения или в подземните преизподни. Нямат ясна представа за реалността, за часа или какво е времето навън. Не се хранят нормално, защото рецепторите за глад и жажда също не функционират добре. Случва се и другата крайност – развиване на хранителна патология – голямо лапане и употреба на много алкохол и транквилизатори, водещи в бързо преминаване към зависимости от тях. Те лошо или изобщо не успяват да организират деня си, закъсняват за работа, провалят се в ангажиментите си. Близките им страдат с тях и често заради тях, но не знаят как да постъпят, защото за любовната мъка биле (лекарство) няма, а преминалите в отвъдното не ни е дадено да можем да възвръщаме обратно. Кой от нас не е изживявал тази или подобни симтоматики и сигурно в очите на околните сме проявявали социално неуместно поведение (поведение определяно с думата “лудост”)?! Аз бих се ужасил от човек, който е попаднал в другата крайност – състоянието на айсберга – за нищо не тъжи и никога не си позволява слабоста да люби до болка.

В моето служение често срещам патологични ерос и танатос и в разговори с психолози и психиатри, къде на шега, къде в правота, се възмущаваме, че на тези тежко страдащи хора не им се полага болничен отпуск, предписан от лекар. Представяте ли си, тийнейджърката ми идва в къщи и заявява, че няма грип, но има болничен за влюбване? А как ли ще реагира работодател, за подобни отсъствия на свой работник???

Владимир Баскаков в ляво

Танатотерапията в Русия е основана и развивана от съвременника ни Владимир Баскаков, с когото съм имал удоволствието да общувам. Той се заравя в темата за смъртта, мотивиран от личния си ужас и мисъл, че някой ден ще изчезне и няма да го има. Този страх те стяга и води до желание за свръхконтрол, който в днешно време е повсеместна мания, водеща до невъзможността за изживяване на оргазъм (според Баскаков оргазмът е смъртоподобно състояние и танатофобиците имат сексуални и много други проблеми, като например при раздяла с любим, било то като умиране или развод). Една от техниките, препоръчвана от Баскаков, е методът за пълно отпускане (полное разхлабление), нещо което болшинството жители на земята правят и без да са чували за танатотерапия, йога нидра (йогийски сън) и религиозни практики за освобождаване от страх, напрежение и вина. “Приятелят ни” алкохолът (включвам и всички химически средства променящи човешкото съзнание), чрез който без много труд (това в момента е хитът на рекламите) постигаме блаженото отпускане от юздите на свръхконтрола.

Любовта и смъртта ни съпътстват с пролетта и есента, със залеза и изгрева на слънцето. В този момент някой се ражда и умира друг. Велики тайни се крият зад завесата на “края” и дълбоки тревоги от незнанието за отвъдното бушуват в нас. Стихиите на ероса и танатоса могат да бъдат достатъчно мощни, за да отприщват в човеците градивни и деструктивни поведения – от гениялни творби до пълно предаване под власта на алкохола и отчаянието *

*( Сръбския академик, медик, психолог и богослов Владета Иеротич – роден през 1924г., в книгата си посветена на труда “Лествица”,т.е.”Стълбица”, творение на св.Йоан Лествичник – VIв., определя отчаянието, като не надживяна скръб, преминала в униние и след това в депресия и предаване на пълна безпомощност и често водеща до директно самоунищожаване или до скрит, неосъзнаван суициден живот, какъвто е наркоманията, алкохолизмът и хранителните разстройства – зад всичко стои гордостта, гневът, страхът, и т.н. За повече виж в “Учението на Св.Йоан Лествичник и нашето време”, 2003г.)

Някак днес не е странно да видим опиянени и отчаяни от скръб или несподелена любов хора. Бушуващите и ескалиращи до безпомощност емоции инстинктивно заставят нестабилната личност да пожелае спешно да се рестартира. Средствата са лесно достъпни, евтини и бързодействащи – алкохол или наркотик – те сякаш са за предпочитане от съвременния сапиенс. Има и други средства за овладяване на тези мощни енергии – сили (емоции) в нас. Някогашна алкохол-наркоманка се научила да овладява емоциите си чрез йога и сега няма нужда от химия, за да седира (успокои) или да тонизира себе си. Майка загубила единственото си дете (обикновено това са хората с най-тежка скръб), излиза от продължителна и разрушителна скръб, оставяйки зад себе си транквиланти и алкохол, когато приела на ново и в дълбочина религията, която до този момент била за нея само “традиционна”. Ние имаме избор как да възприемем ероса и танатоса, как да ги изживеем правилно*, а те са много духовни свери, даже бих казал, че те са религия!

*(Вл.Баскаков напомня как древните народи са се учили цял живот как правилно да умират и затова там е липсвала танатофобията, а смъртта се приемала еднакво благодатно, както и раждането. В християнството и в трите събития – зачеването, раждането и смъртта, участва Св. Дух – Бог)

Вижте как влюбения бард величае любовния акт със своята руска Любима, довеждайки изживяното до религиозни измерения:

КОГДА
“Kогда мои губы тепло и нежно ласкают тебя, а глаза погружаются в самую твою душу, когда наши сердца и дыхание вместе рифмуют молитву любви, когда наши души соединятся, а руки, как корни вековых деревьев, сплетаясь, ищут опору, когда нет Я или Ты, нет суеты времени, лишь гармония космической симфонии, Небо и Земля – Огонь и Вода сольются, когда случится чудо любви.. мысли расстают.. все-Тишина!!!”

Истинската Любов и Религия се изживяват в тишината – исихия!*

*(Исихазмът е мистическото християнство – в нашите земи е в разцвета си ок. 13/14 век – според което Бог, молитвено се съзерцава в тишина – източна практика, запазена и днес сред капуцините, нещо което лично наблюдавах в Полша).

Като младенци се учим да се наддумваме, а с времето и мъдростта се учим да мълчим, нещо доста трудно за съвременния човек. Ние сме атакувани от всякакъв шум – медиен, уличен, шумът на клокочещото ни подсъзнание, който често е най-ужасното нещо, когато останем в тишина, и често избягваме или притъпяваме, като го опияняваме, за да можем да се отпуснем и поспим (така желаното “полное разхлабление” практикувано в танатотерапията, но с телесноориентирани техники).

По време или след някои песни, музика или разкази, човек може единствено да е притихнал. Именно тогава те ни докосват най-дълбоко и ни трансформират.

Като дете съм слушал незаписана приказка. Вероятно за повечето от вас ще е нова? Само ще загатна за нея и повод е разглежданата тема за Танатос и Ерос, двата крайъгълни камъка в нашия живот. Историите за Любовта и Смъртта, вълнуват и променят хората от както свят светува.

Това е:
“Приказката за духовника в нощите на пълнолунието с бялото расо и кавал и за звездите, които само тогава слизали, за да се въплътят в безброй вълци”
… не сте ли слушали за тази българска легенда???
Ако не сте и не сте употребили алкохол и сте начисто със съвестта си – ето малко от нея.

Някога, никой не знае кога и къде, а само че сме били под турско робство и че мястото е нейде из българските планини, се разчуло за млад юнак, за когото се говорили всякакви легенди, като например, че турците изпепелили планинско село, а из пепелта проплакало бебе. Врани и мършоядци разкъсвали труповете на избитите селяни, а вечер вълците се надпреварвали за телата. Бебето три дни и нощи плакало, но никой го не докоснал. Водач на глутницата не било вълк, а вълчица, и тя отхранила бебето, което израстнало със зверовете и чукарите на планините и балканските гъсталаци.

Имало дълъг период на спокойствие в многото поробени български места. Турци не насилвали българи и българи не пакостили на българи. Причината била само една – момъкът от планината. Никой не знае как, но там, където се появявал разпасан пияница, биещ децата и жена си, даже добичето си да напсува, в тъмни доби идвал човекът от планината и му казвал нещо на ухо и този пребледнявал, побелявали косите му и онемявал вовеки.

Турчин ако посегнал на българка или на живота или дома и, даже добичето и да е напсувал, го очаквали безсънни нощи, защото в една от тях звездите изчезвали или опадвали и тъй разправяли, че се превръщали в огромни вълци и наставала пълна тишина и мрак, даже повей от вятър нямало. Домашните животни примирали, а и най-големите кучета със скимтене се скатавали в колибките си. Домът на поробителя се наобикалял от безброй вълци – тихи, огромни, с очи като жарава, зъбите им по педя, а под лапите им оставали мокри следи и сетне там нищо не растяло – спокойни и с приведени глави налягвали около турския дом, а от нищото, като провидение идвал млад мъж, със светло лице и коса. Ножовете, пищовите и пушката е трябвало да са от злато и сребро, а когато гръмнел, кънтежът дълго се носил из балкан и урви, като небесен тътен, като от медни камбани на черква и сребарни хлопатари на родопски овчари. Никой не бъркал ехото на тази стрелба и през две села в трето, заптиите падали по очи и се озъртали, изцъклени, и много се вайкали.

На другия ден намирали тялото на злощастния насилник, а за главата се споменавало само, че юнакът от планината отнасял със себе си в някаква пещера.

Минало време и турци и българи, които усещали, че се очертава да са бъдещи жертви на отмъстителя, се обединили и затърсили фантома на отмъщението, дори убедили местните попове да говорят на хората, че това е демон на лукавия – самото Зло!

Един ден в конака се явил един пословично алчен българин и срещу какво, не се знае, но казал, че най-хубавата мома на селото, която от много време била сирак и живеела почти като отшелник, а той я искал за жена, но тя не го и допускала до прага си, че тя любила човека от планината и даже плодна от него била. Заптии и башибозук се озверили и за косите довлекли момичето в центъра на мегдана – вързали я на колец и поставили много въоръжени да пазят. Мъчили я денонощно, за да издаде любимия си. Младата жена не стенела и не молила, мълчала, само гледала към върха на планинските хребети и сякаш се прощавала с някой. Турците озверявали от тази красота и спокойствие, а и много българи се събирали за сеира – мъже сучели мустаци, клюкарки пустосвали момичето. На третата вечер дошла местната баба-акушерка и платила на заптиите да изроди бебето на клетата жена. Тя показала роденото на вързаната страдалка, а тя целунала бебето по челото и на ухо му казала само “Хууу” и отдала дъха си.

Било пълнолуние, забучал балканът, разтресла се земята, звездите изпопадали, животните се изпокрили, мъжете се изпозавряли до фустите на жените си, а отвсякъде се чували крясъци на турски и писъци на кадъни и така до изгрева на слънцето. Такава ужасяваща картина никой не помнел да е виждал! Трупове на хора и животни се валяли навсякъде. Имало сринати къщи, а черквата се разцепила отгоре до долу, като че ли с нож са я рязали. Много българи били ослепели, други онемели и с побелели коси, а всички турци бягали с оцелелите си домашни и покъщнина. Навред се разнесла мълвата за проклетото място. Никой повече не чул за юнака от планината, пушката му замлъкнала, а хората почнали да се мразят и единствено вино и ракия искали. Черквата им останала разцепена и обрасла в тръни и бодили. Бабата-акушерка все по-често израждала мъртви бебета или пък болнави и недоносени. Тя разказала на моята пра-пра-пра баба, че по пълнолуние отивала на тайно място из горите и планините и от голямо разстояние виждала да се събират много вълци в кръг, около гроба на убитата девойка и там идвал младият мъж, облечен като калугер, но с бяло расо и цялата пълнолунна нощ пеел и свирил на кавала си. Единственото останало до днес от песните му е това:

“Ех Либе ле, Либе ле – чиста гургулице,
откак на сърце ми легна – на душа ми светна!
Невесто милна – вярна вълчице,
с начало, но без край ще си с мен!
Аз, Либе ле – слънчице залезнало,
с пушка песнопойка не те опазих
и затова от златна цев кавал ще сторя
и Либе ле, от злато по-златна,
когато Луна се изпълни,
с кавал ще те опявам …”

* * * * *
< Като болничен свещеник от 2001г., мога да потвърдя, че хората преживяващи тежки раздели – скръб до отчаяние, влюбвания с разрушителни емоционални пристъпи, и потапящи себе си в алкохол или наркотици, не успяват да преживеят и надживеят тежкия период. За това е нужна трезвост, за да може да се осмисли, осъзнае и приеме житейския факт. Те обикновено деградират до себеразрушение. Ако познавате такъв човек, протегнете му ръка и дано той поради гордостта си не ви отблъсне!!! >

Comments are closed.